Незнам кое ми помагаше да се боря с безразличието си ...
Със сигурност беше нещо от характера ми , но и до днес незнам точно кое.
Сблъсък се получаваше, всъщност още се получава...
Думи имаше , но не съм сигурна дали би могло още да има..
Май ги изчерпах...
Или ги изгубих?
Или те ме изгубиха от себе си.?.
Не знам.. по – точно: не помня..
Или поне.. не помня да имам някакъв спомен за нещо подобно..
И тишината .. и тя беше част от сблъсъка ,
Защото хем съществуваше , но ... само като фон...
А върху нея , безброй звуци – цветни , черно-бели , глухи , силни ,звуци-избиващи стените , криещи се в ъглите..
И спомени..много  спомени и аз незнам точно колко..Някой от тях реални . други просто фикция.. А последните.. повече чувство навяват...
За безразличието.. и сприхавия ми характер.. Странно как хем не ми пукаше , хем се нахвърлях върху опонентите си настървено , като хищник за своята плячка..
Да ,силна бях в словестните двубой..Още съм.. И почти никога не съм се отказвала от идеята която защитавам.И почти никога не съм  оставяла противниците ненаказани , че са дръзнали да ме успорват..
Но все пак ми е..Да ,още ми е безразлично..Знам крайния резултат...
И дори и да изгубя , знам че аз съм причината за това , а не силата на другия..
Отчайващо.. Да се загубиш до такава степен в себе си.. до такава степен да си повярваш..Че да не можеш да се пречупиш..Да спориш сам със себе си..
Непрестанно да кънтят разногласия.. Подлудяват ме..
За характера ми .. : безразличен е.. Но не беше.. преди да се нахвърли сам върху себе си..
Да се разкъса като хищник – плячка...